Свети Осама Superstar

това е първия текст, който написах след като се върнах в Америка на 28 септември, 2001. беше публикуван в Капитал.

бях в България за представянето на първата ми книга "Белият негър", гледах по телевизията как се срутват двете кули, а дъщеря ми беше в Америка чийто граници бяха затворени за 3 дни. това ще е и първото есе от продължението на БН.

Свети Осама Superstar

Осама е красив като икона от източно-православна църква. Само че вместо ореол носи чалма. А ореолът е невидим, той витае около нежно полегналият върху скалата Калашников, струи от ръцете на Осама, от дългият му, садистичен показалец, размахващ се пред очите на целокупния американски народ в неделя сутрин. Шоуто, неделното сутришно шоу, което сме свикнали да гледаме хрупкайки cereal, общо взето приключи. Вместо това Осама и неговият ореол трайно са се настанили на диваните в гостните ни и ние вече им вярваме, че сме техни заложници. Осама измести от съзнанието ни мястото, което заемаше например Брад Пит. “Боен клуб” се оказа клуб, който реално съществува, и щем не щем, ние всички тук в Америка вече сме му членове.

Страх ме. Много ме е страх. Толкова ме е страх, че малко ме е срам. Срам ме е и че толкова много ме е яд, че може да ми отнемат невинното едноетажно американско съществуване. Объркана съм. Много съм объркана. На връщане от България се запознах с една арменка, Магда, на 26 години, която седеше зад мен и не можеше да си попълни митническата декларация, защото не знаеше други езици освен арменски и руски. Намесих се със знанията си на ученичка от социалистическата образователна система, тя седна до мен за да й напиша данните, и се оказахме една зодия. Магда отиваше на конкурс за оперни певици при Пласидо Доминго във Вашингтон. От 2000 кандидати от цял свят бяха останали 40, и тя беше една от тях. До 16 годишна не знаела, че може да пее. Един ден докато свирела на цигулка, в главата й нахлул образ. Той бил “тази, статуята в Ню-Йорк с вдигнатата ръка, нали се сещаш, обаче лицето й беше друго. Не беше тя, а Монсерат Кабайе, и тя пропя. Статуята. И като започна тази статуя да ме преследва, и един вик, рев, нещо, което напираше в гърдите ми и вече не издържах, и като ревнах – А-а-а-а-а!, и пак – А-а-а-а-а!, и не мога да спра. Тичам при майка ми и й казвам, че трябва да пея. От тогава пея. Сега, през зимата бях при Павароти, който ми каза, че това мойто не е глас, а гласище, чудовище. Обаче много ме е страх. Теб страх ли те е?” Страх ме е. “Ти еврейка ли си?” Не съм, защо? “Приличаш”. Може, ама не съм, защо? “Ужасни са евреите, навсякъде само своите си подкрепят, много лошо.” Ти си избрана от 2000 души, и Пласидо ще те чуе, какви евреи? “Ти вярваш ли в Бог?” Може да се каже. “Ох, аз вярвам. Ние в Армения ще сме спасени, защото нали знаеш, че там е бил Ной, и Исус пак там ще дойде и ще ни спаси.” Това е чудесно, Магда. “Може ли да ми поръчаш една водка, ама не да я пия, ще си направя компрес на гърлото.” Нямаш проблем, дори и да я изпиеш. Хайде сега си направи компреса.... “Ох, не мога да се отърва от картината на самолетите в небостъргачите...” И аз. Спокойно. Осама е с нас в самолета.

През камерата монтирана на корема на самолета наблюдавам Канадските земи. Редовно проверявам каква е температурата на въздуха, колко високо сме в небето, качили ли сме се на The stairway to Heaven, или има още да се качваме. Поне да се знае, че се качваме по нея, при положение, че вече не бива да я слушаме... Мъжът пред мен се е подготвил. Намества върху главата си това, което стои между него и Бог, вади малка книжка написана на иврид, жена му обляга глава на рамото му, и за момент Осама изчезва. Но само за момент.

Вашингтон Дълес Еърпорт. Няма я националната гвардия. Няма полиция. Минавам митница по-бързо от всякога. На никой не ровят куфарите. Летището не е блокирано.

Приятелката ми е на работа и взимам такси до къщата й. Там е само майка й, дошла преди седмица от България. Вирджиния е зелена, тиха и красива като гробище. За втори път ми се случва да си помисля, че съм си забравила гласа в София. Всичко е толкова непокътнато. Такова каквото беше преди 11ти септември. И от това страхът ми става по-голям, защото то САМО ИЗГЛЕЖДА СЪЩОТО. А новата икона, Осама, седи и на канапето на приятелката ми. Тиха истерия, разплаквам се и не мога да спра дълго време. Дъщеря ми е в Лос Анджелис. Аз съм във Вирджиния. Бях в София, в която Осама също се появи, докато дъщеря ми беше с него в Лос Анджелис. Баба Нели, майката на Лили, моята приятелка, също го познава. Осама с красивите очи.

Цяла нощ говорим. За София, за Америка, за България, за този и онзи, тези и онези, ние и те. Уж много не говорим за това. Но то си стои. Не си отива. Ние и те. Ние, които току-що сме се запознали с Осама, и те, които отдавна го носят в сърцата си като икона на тяхното си собствено православие.

Никога не изпускам самолети, но на следващия ден закъснях и изпуснах полета си. Попитаха ме дали някой, който не познавам нещо ми е давал. Да, Осама. Ама то не се вижда с детектори, то е вътре в мен, и никой не може да прерови душата ми и да извади от там забраненото нещо, което нося.

Около мен няма полиция, няма я националната гвардия, летището е пусто. Сядам на терминала на United. Терминала. Там седим група хора, които изглеждаме същите като тези, които са седяли на Терминала преди нас. Същите като тези, които са седяли на Терминала на 11ти септември. Не сме се променили. Някои се чудят защо летището не е охранявано, те са дошли 2 часа по-рано, защото са смятали, че ще има много проверки. И аз дойдох по-рано, но си изпуснах самолета както никога, защото нося онова, нещото, което Осама ми даде.

It is a big secret, don’t tell anybody. Тайната на мъжът с красивите очи и муджахидински смъртоносен сексапил, мистерията на промяната, която бавно расте във всеки от нас, така както растяха извънземните в телата на космонавтите от екипажа на Sigourney Weaver. Бяха далече от Америка, но космическият кораб беше последна дума на техниката, всички бяха супер-специалисти, и това беше просто една мисия на чужда планета, както много други мисии.

Промяната в мен, промяната в жената срещу мен, не спираща да се усмихва, въпреки, че наоколо нямаше нищо смешно, освен ако не приемем, че Терминалът е адски смешно място.

Осама е в Лос Анджелис осезателно, защото ТУК ВСИЧКО е блокирано. Това с газовите маски вече сме го минали, пазят срещу прах и газ. Дъщеря ми изпива чаша вино и трескаво ми обяснява, че току-що са учили по психология, че телата и мозъците на хората са устроени за ловуване и живот на малки групи, малки племена, и че от праисторически времена това не се е променило. Значи, мамо, ние не сме устроени да живеем по начина по който живеем и затова се убиваме и винаги ще се убиваме. Това не го знаех. Мислех, че съм еволюирала, мислех, че знам и мога. Мислех, че обществото, държавите, хората, които ги управляват ЗНАЯТ какво да правят с инстинктите на пещерните хора. Но Осама също е учил в Америка, и той знае тези неща най-добре. Затова стои в пещерата и с нежни очи убива тези, които не са от неговото племе.

За първи път в историята на човечеството терорист е толкова известен колкото Бритни Спиърс. Днес започна и Войната. Докато Тони Блеър говореше на същото това човечество бършейки потта от лицето си, Осама беше в къщи на закуска с нас. Искам да кажа, че той закусваше с нас, американските граждани, докато ние седяхме втренчени в телевизорите си, заобиколени от знамената си, не знаещи какво да правим със себе си и с децата си, които рисуват картинки на хора падащи от горящи небостъргачи с врязали се в тях Боинги.

В колонките на списанията за това, което сега е IN пише “терор”, OUT е “бъдещето”.

Статуята на свободата/Свободата на статуята

Червени, озъбени уста, маска, скриваща безкрайни лабиринти от неон, стъклени стени - хлъзгави, по-хлъзгави от истерия, тичат със скоростта на спънат кон към празното накрая на неона, където тялото ми лежи обезсилено от перверзията на мислите си и въздиша по плода загубен в детството.

Красивата череша с гумена червенина, опъната по себе си, миг преди да се разбие в асфалта на детските ми спомени и да се разбягат щипалките скрити в костилката, и да запеят песничка за Свободата, която ще ги изведе на най-красивото небе - небето на състезаващите се духом.

Там детето обикновено го убиват. То се свива до миниатюрна точка, става атом, малък и блуждаещ, неспособен да намери друг убит с когото да разменят закодираната в паметта им болка.

Мъка. Ярост. И разбиране, голямо и все по-огромно, в което светлината пътува задминала собствената си скорост, задъхана от постоянния си сблъсък със стените на Вселената.

вселената е с малка буква. Не по-голяма е от мен, дори по-малка, толкова малка, че и най-бързата светлина не може да я осветли. И аз грея в собственото си самоизмисляне, самосъздаване, самоизяждане, самосъжаление, самолюбуване, самокомунистзнаменатруда, бебе с пелени със сърп и чук.

На Маркс брадата е брадата на равин познал света под влияние на халюциногенна дрога, а бебето реве изприщено от червенината на надвисналото небе, което всеки миг ще рухне под тежестта на милиардите войни за различна справедливост миришеща на родителска обич.

Светът е изпотен в отчаян опит да ме заобича, а аз се гърча накрая на неоновия коридор, не успявайки да повърна Статуята на Свободата, или поне да измъкна Свободата от червата си, където така се е заплела, че единственият начин да излезе е, ако взема разхлабително.

Иначе Статуята си е добре. Хора надничат от очите й, от ушите й, от главата й. Може би изпитва сексуално удоволствие когато асансьорът нежно се катери по бетонната й кожа и изхвърля хората като бездарни сперматозоиди, неспособни да измислят нова Свобода.

Къде съм аз? В Лос Анджелис? Дали съм на брега на океана, където вълните се плискат и мият лудостта на ангелите, на падналите звезди, на разядените божества, загубили се в целулоида на живота си? Къде е краят на филма? Трябва да намеря в пясъка следа от ....каквото и да е за да повярвам. Иначе ме чака студенината на неона, лилавото на падането, паяжината на желанията.

Свободата на Статуята

Не може да се разбере кой е направил дупките по улиците на София и защо. Какъв комплот от злодейски намерения.

Гигантски червей с остри зъби живее в червата на града в който съм родена, и в който духът ми е подпрял глава, неможещ да разбере защо се е превърнал в призрак. Ръката ми минава през духа ми и по нея е полепнала мъгла, същата мъгла, която издишат дробовете на спящите в Античността. А до тях телевизорът работи и ги покрива със снежинки. Мозъците им регистрират далечното ехо на далечни цивилизации, пред които не стои дилемата на Отчаянието, на преднамереното отчаяние, дилемата на усмихнатите Руини, погълнали дневната си дажба храна без да чувстват, че някъде в стомасите им отдавна е полегнала Смъртта като неусетно глътнат зъб.

Не искам да пипам лицата на лицата седнали по пластмасовите маси. Знае се, че космите са кухи и през техните тунели може да се стигне до местата обитавани от червея.

Крушките са изпочупени, както и челюстта на Времето. Сградите са се олющили, но може още.

И още може, стига да има любов - синя и червена. Сама се е прегърнала, забила здраво нокти между краката си в яростен опит да изпита удоволствие от фантазиите си с рушащи се неща.

Нещата са важен елемент от секса, нека да ги заобиколя, защото се страхувам, че нещо ще ме хване и ще ме свлече надолу в бездната на споделената Любов и Идеология.

Нека да греят усмивки с подгънати криле под коленете.

И безусловно да строим и да отливаме отпечатъци от стъпки, вървящи пред самите стъпки, и да вярваме, че пръстените от които са създадени червеите, са вселенната спирала, и по нея можем да се катерим надолу. И някой ту да пропищява от съзнанието за нечовешко щастие, ту да бъде винаги застиган от това, което е повърнал на някой от по-горните етажи.

Желанието е по-силно от Свободата. Статуята й винаги ще е в нечий двор с отсечена глава - дом на мравките и паяците и техните роднини. Със затворени очи ще вижда края си в нечий мозък, възпламенен от идеята за нейното възкръсване.

част 1: Аз - есе 3 - White Niggah (Белият негър)

Веднъж много се ядосах. Един човек не разбираше коя съм, а искаше да разбирам той кой е. Фактите около неговата личност бяха следните: живееше в къща в един от най-скъпите квартали на Лос Анджелис, в която нямаше нищо друго освен един роял. От вградени колони в стените на празната къща сюрреалистично постоянно звучеше музика от някакъв бродуейски мюзикъл. Бащата на Р. беше известен продуцент и актьор, приятел на Уорън Бейти. Големият му брат беше режисьор, който работеше с актьори като Киану Рийвс, Чарли Шийн, Настася Кински, Патрик Суейзи. Малкият му брат беше сценарист на няколко култови филма и все още нямаше приятели. Майката на Р. беше от ирландски произход и сестра на Робърт Олтман, а баща му от арменски, така че Р. беше чист американец.
Р. беше циничен, арогантен и егоцентричен, израснал като типично "златно дете" на Холивуд, заобиколен от звезди, прекарвал летните са ваканции на Позитано и в Тоскания. Усмихваше се само когато злостно иронизираше нещо или някого. Външно с нещо напомняше на Джим Морисън, но за разлика от Джим не беше гениална рок-звезда. Носът му беше постоянно запушен от кокаина и подсмърчайки, тридесет и шест годишният Р. си опитваше да бъде режисьор и да завърши тридесетминутния си дебютен филм върху който работеше от четири години. Дори и "Апокалипсис сега" е направен за по-кратък срок. Когато не караше Харли Дейвидсъна си с брат си се возеха в огромна бяла лимузина. Знаеше кой е Вим Вендерс, фантазираше, че ще отиде да прави некомерсиално независимо кино в Европа, мразеше Холивуд без който не можеше да живее, и обичаше да яде сърмички, които му готвеше арменската му баба. Р. се гордееше с арменския произход на Уилям Сароян, псуваше евреите и филмите за Холокоста, и мечтаеше да направи филм за геноцида срещу арменците в Турция. Гордееше се и с ирландския си произход, както и, неизвестно защо, с алкохолизма на известния си вуйчо носител на няколко Оскара, Олтман. Имаше всичко и нямаше нищо. Всяка нощ, като обречен, изминаваше един и същ маршрут обикаляйки по-известните холивудски клубове. От там си тръгваше с неизбърсан бял прах под носа.
Бяхме компания от пет-шест души седнали в "Мармон", бар с декадентска атмосфера, чийто таван е покрит с нарисувани пеперуди, хостесите са травестити, сервитьорките са облечени в дълги до земята кожени поли, правят страхотни мартинита и сервират водката в юзчета сложени в купичка лед. Маслините за мартинито са огромни и плуват в чашите закачени за пластмасовите ръчички на разноцветни маймунки, които пък на свой ред висят закачени за завитите си опашки на чашите. В тоалетната има диван на който докато приятелката ти пикае, можеш да седиш и да си разговаряте, както и да разположиш удобно параферналията на някой вреден навик, ако имаш такъв. Във въздуха витае студено забавление, което може да бъде изпитание за егото ти, ако по някаква необяснима и неприятна случайност нямаш нищо общо с киноиндустрията.
Вечерта беше като всяка друга вечер прекарана в бар, с една малка разлика. Почувствах нещо забравено. Появи се някакво изненадващо силно раздразнение, спортна злоба, която отдавна беше заприличала на красив покойник, полегнал в захарния ковчег на позитивността.
Мило усмихнат, доколкото това беше възможно, Р. се обърна към мен с въпрос на който знаеше отговора. Попита ме откъде бях - дали от България или от Румъния. Аз му се усмихнах и не отговорих. Той се усмихна с още по-мила усмивка и каза, че всъщност е без значение, защото и двете са еднакво диви и мъгляви страни. Тогава го погледнах право в червените очи, усмихнах му се на свой ред с възможно най-милата си усмивка и му казах на български:
"Я си еби майката."
Р. млъкна и усмивката му стана колеблива.
"Какво каза?"
"Еби си майката, тъпак такъв."
Последва ново кратко, леко смутено мълчание.
"Не е честно, какво каза?"
"Естествено, че не е честно.... Ирландско-арменско-американски идиот такъв, адски си тъп."
Р. се обърна към останалите от компанията.
"Нищо не разбирам. Казва ми нещо на шибания си език, което ми звучи....кофти...."
"Виж как разбираш.... Ще те псувам усмихнато цяла нощ и нищо няма да можеш да направиш. Това е БЪЛГАРСКИ, КОПЕЛЕ ТЪПО, НЕ РУМЪНСКИ, и ти не си нито ирландец, нито американец, нито арменец, а си една празна кокаинова тиква."
Р. се ухили.
"Това ми харесва! Тя е страхотна! Слушайте, слушайте, това не е ли велико?"
"Разбира се, че съм страхотна и съм българка и ти не знаеш какво е това. Свободата ми стига дотолкова, че мога да избера дали искам или не да ти обясня какво означава това. Но понеже ми изглеждаш доста объркан... Ти бил ли си някога сигурен, че има някъде на света място, което истински обичаш, но където не можеш да живееш, избрал си да напуснеш всичко, което ти е близко, всичко, което ти е познато...нещо като баба ти, когато е напуснала Армения, за да седиш сега тук някакъв нашмъркан идиот...и си избрал да бъдеш дълго сам, кой знае, може би завинаги, родителите ти са на хиляди мили разстояние, дрехите, които си носил като бебе са скрити в някакво чекмедже като дрехите на мъртъв човек?"
Почувствах се като рапър, думите започнаха да излизат от устата ми равномерно и така както белите не могат да рапват, но го слушат, така и белият човек срещу мен не разбираше какво говоря, но ме слушаше. Беше объркан от хода ми. Почувствах се като негър с бяло лице, който току що се е освободил от робство. От кое робство? Бях ли се освободила? Не знам.... Еминем ми стана близък, защото крещеше на глухите американци и ги псуваше, и ги плашеше със силните си емоции и объркания си живот, който беше ТЕХНИЯ объркан живот. Милият Еминем, той беше мой брат.... И колкото и на не им е симпатичен, няма как, търпят, защото това е демокрация, всеки има право да говори каквото пожелае и ако проявят нетърпимост, ще дават пари на адвокатите.
Аз, белият негър, продължих българския си рап в лицето на чистата Холивудска раса.
"Тетрадките ми от училище са заключени някъде с дневника ми от тийнейджърските ми години, когато не ми разрешаваха да ходя с джинси, да ходя с пусната коса, да слушам музика, която забраняваха, имах страхотни приятели с които правех всички неща, които е лошо да се правят, и боли, и ме беше страх, и мразех тези, които ми забраняваха да мисля и да изглеждам така, както АЗ исках, трябваше да приличам на всички останали, разликите ме правеха опасна, въпреки че бях тийнейджър и пишех за тези неща в тези дневници, които са на хиляди светлинни години разстояние, и сега продължавам да пиша тук, защото пак усещам опасност, че искат да приличам на всички останали, животът ми е писане на дневник, който никой не чете, ти помниш ли кога за първи път си се целувал, сигурно помниш, сигурно в Бевърли Хилс Хай Скуул или някъде в имението на баща ти в Бел Еър, което е окей, трябва да си щастлив, че е било така, а не да мразиш света, че ти е дал всичко с което не знаеш какво да правиш, и седиш тук и ме гледаш, и ми говориш глупости поради незнанието ти кой си, и се опитваш да ме накараш и аз да забравя коя съм, и да ти отговарям усмихнато на глупостите, да загубя достойнството си и да ти обяснявам любезно къде е България, където аз се целувах за пръв път в едно лозе на Златни пясъци, където пясъкът е два пъти по-светъл от пясъка на този океан тук и морето е топло, това, че ти не си се къпал в океана, е сигурно, защото е студен, не знам защо си толкова fucked up, в България, където се роди детето ми, може би не е лесно да си половин арменец и половин ирландец, и същевременно "бял" американец, това някак си е невъзможно или по-скоро трудно, може би защото вече си прекалено бял и душата ти е като изпрана с препарат за който се твърди, че не променя цветовете, но те постоянно избеляват и, bro, you can't fuckin' feel anymore, аз не поставям под съмнение съществуванието на шибаното Малибу, ти не се опитвай да изместваш в съзнанието, да ми поставяш под съмнение съществуванието на Златни пясъци, те са Златни и са Пясъци и аз ги помня, и знам със сигурност, че съществуват в спомените ми, няма да ти говоря разни глупости за Левски, Ботев и разни други брадати революционери, те поне са знаели защо са живи и за какво умират, но те ще ти приличат на негри, защото виждам през ризата ти, че си бръснеш гърдите, което според мен не е много арменско, нито пък ирландско, те съществуват, макар и много далече от бар "Мармон"....научих, че е умрял един човек, който познава и обича както малко хора историята на земята откъдето идвам, която е толкова далече, колкото Африка, той за мен е нещо толкова голямо, колкото да речем Уорън Бейти за теб, виж какво, можем да седим тук цяла нощ, да изшмъркаш всичкия кокаин, да изпиеш всичките мартинита, и аз да ти говоря 100 часа за там откъдето съм, България ли, или Румъния беше, тъпо копеле такова, научи ли нещо, а, fuckin' motherfucker, what the fuck do you want me to do, to fuckin' listen to your bullshit, fuckin' white boy, и да ми издигаш в божества Майкъл Дъглас, Шарън Стоун или Брад Пит, тайно, дълбоко в душата си да палиш кръстове и да се виждаш като големия Wizzard на Ку-Клукс-Клан, страхувам се, че във всеки човек се крие един малък Хитлер, готов да класифицира и унищожава всички, които са различни от него, и да убиваш с белотата си, с протестантството си, с католицизма си, с вечно разтворената Библия готова да погълне всеки, така, както адът е истински и не съществува, а ти се опитваш да ме убедиш в обратното.... Каквото и да е то. Където и да е. Който и да е. Както и да е....Всеки от нас ще се прибере в дома си доволен от това, че ни обединява идеята за Америка, за това, че хората се търпят... Въпреки.... Едва-едва.... Защото ги е страх. Ти не си лош човек и аз не съм лоша, и винаги ще има човешки същества от които ще се разграничаваме, ще се чувстваме по-умни, по-съвършени, по-красиви, ПО-ЗАСЛУЖАВАЩИ ДА СМЕ ЖИВИ и, страхувам се, че нито комунизмът, нито Америка могат да се справят с мини-Хитлерите в душите ни.... Сори, това е твоята страна, не исках да те обидя, никой не ме е докарал насила тук. Но все пак, фък ю, защото съм сигурна, че разбираш какво ти казвам."
Пеперудите от тавана на бар "Мармон" се разлетяха, мина ураган, всичко се завъртя с ужасна скорост, стените паднаха, покривът изчезна и над мен се откри небето, черно и лъскаво като око на кон, небето със същите звезди, които ми намигаха, защото знаеха, че са същите навсякъде, а аз съм забравила, не помня, че и вятърът е същия нощем навсякъде, където и когато оставаш сам.
Човек в нощта.
Можех спокойно да си тръгна, защото знаех, че няма да срещна никой, който е различен от мен. Няма да срещна никой, който да обиждам, че е българин или ирландец, или афганистанец, или евреин. Черно-бял, бяло-черен, жълто-бял, черно-жълт, бял-бял, черен-черен. Просто няма да срещна никой. Fuck.
P.S.: Когато в горенаписаното стана дума за Ботев и Левски, по някаква идиотска причина изпитах лека досада. Известно неудобство от себе си. В мозъка ми се обади едно студено, цинично гласче, намиращо се извън границите на това доколко си българин, определящ се като такъв поради родството си с брадати революционери изчезнали преди повече от 100 години. След което започнах досаден дебат със себе си защо пък гласчето да е снобско и цинично, при положение, че съм толкова далече от учебниците по история, от самата история, и всъщност коя история е историята, която те определя като някой? Моята лична история, извадена от контекста на случвалите се събития на територията на която съм се родила, или на територията на която в момента се намирам? Не е възможно. По дяволите. Единственото, което мога да кажа е, че времето в което живея, и случващите се събития, независимо дали се случват тук или в България, или в Индия, са ме превърнали в известна степен в циник. Герои няма. Уважението и възхищението са гротески на самите себе си по отношение на нещата на които се възхищавам или които уважавам. А Ботев и Левски заслужават безусловност, която се оказа трудна за мен.

част 1: Аз - Честит рожден ден, моя любов!

Скоро дъщеря ми ще навърши 18 години. Дълго се чудих какво да й подаря. Разглеждах каталози за бижута, за дрехи, за мебели, за електроуреди, за градинарство, за козметика, за всичко, което съществува на този свят, има си номерче и цена и можеш да си го купиш или по интернет, или, ако си по-изостанал, по пощата.
Почувствах се особено. Сякаш някаква странна мутация на мозъка беше обезобразила мислите ми, и очите ми като че ли поглъжаха страниците от които предметите се откъсваха, политаха и потъваха в някаква бездънна паст в която се бях превърнала.
Изведнъж ми стана лошо. Реших, че може би съм гладна и изядох един залък хляб. Почувствах силен пристъп на гадене, остра, прерязваща болка в стомаха и започнах да повръщам. В този момент съм загубила съзнание. Когато се събудих, около мен се търкаляха всевъзможни неща. Плазмен телевизор, лампа, машина за еспресо, изящна масичка в стил Луи 14, сатенен панталон, обувки Маноло Бланик от крокодилска кожа, апаратче за овлажняване на въздуха, апаратче за измерване на тлъстина, апаратче за обезкосмяване на женски крака, апаратче за обезкосмяване на мъжки носове, апаратче за мерене на температурата при печене на пуйка, апаратче за увеличаване на пениса и апаратче за самозодоволяване върху което се разхождаше един червен lobster. Обикновено раците са червени когато са сварени, но, странно, този беше жив и червен.
Разглеждайки всичко това, установих, че всичко е покрито със слуз от което пак ми прилоша и отново повърнах задавяйки се с нещо овално и тежко. Мощен спазъм на гърлото и изплюх едно олигавено от стомашните ми сокове яйце на Фаберже, принадлежало на Екатерина 2.
И тогава с ужас разбрах, че съм болна от някаква нова и неизвестна форма на булимия!
Свестих се набързо и отново започнах да мисля какво да подаря на дъщеря ми. Ако я попитах какво иска, знам, че тя няма да знае, защото има всичко, което един тийнейджър би трябвало да притежава. Освен това, тъй като тя работи - два дни в седмицата за по няколко часа продава сладолед в Хааген Даз - тя има пари, и възторгът й към подаръците вече не е толкова голям, защото може сама да сърфира интернет и каталозите и да си подарява сама. Което всъщност тя никога не прави.
По повод подаръците и рожденните дни, се сещам, че вчера моя шеф Д. и неговия приятел Н. бяха на семинар за присаждане на коса. Н. ще има скоро рожден ден и жена му настоява да му подари за празника снопчета коса забити в скалпа му.
Д. ми обясни около три пъти, че той НИКОГА не би отишъл на такова нещо, ако неговия приятел не бе настоял да го придружи. Д. въобще не е кой знае колко плешив, но изглежда, че нещо го тревожи, защото миналата седмица си появи с прическа, която в никакъв случай не намаляваше бързо увеличаващото му се чело. Прическата беше като пилешко пухче кацнало на главата му.
Д. и Н. били в болницата в уречения час. Почукали на вратата посочена в обявата, но там се провеждал курс за подготовка на бременни. Почукали на следващата врата. И там жени с големи кореми седели на земята подпрени от съпрузите си и дишали тежко. Изведнъж от далечината на коридора се задала сияйната глава на един съвсем плешив човек. След него друг, малко по-малко плешив. И трети плешив със стреснат вид, подхванат под ръка от жена с решително изражение на силно гримираното й лице. Д. и оплешивяващият Н. облекчено въздъхнали. Всички се спогледали и плахо попитали: "Извинете, вие за семинара по присаждане....?" Всички радостно закимали утвърдително. Създала се почти интимна атмосфера, меко осветена от бледо сияещите глави на евентуалните бъдещи притежатели на втора младост. Обаче за зла участ се оказало,че семинарът бил преместен на друго място, което било далече и вече било късно да се отиде. Д., който припада при вида на кръв, се зарадвал, защото част от семинара била действителна операция по присаждане на коса. Хората се чудели какво да правят, а Н. започнал да разказва как японците присаждали косми взети от гениталиите за да имат къдрава коса, но се объркал и се поправил, че не, японците искат да имат права коса в областта на гениталиите. Всички млъкнали и се втренчили в него. Той се изкашлял и измънкал: "Както и да е....не съм сигурен...". Д. се изчервил заедно с Н., извинил се на групичката уплашени плешиви и помъкнал приятеля си към изхода.
Вчера дъщеря ми ми каза, че ще дарява кръв в училище. Щели да й вземат един пинт, което ми се видя много голямо количество за такова крехко създание като нея. Възхитих се на куража й, и притеснено й предложих да я взема след училище. Тя каза, че нямало нужда, понеже след вземането на кръв щели да им дадат по чаша портокалов сок и шоколадов сладкиш. Усмихна се щастливо и каза, че така щяла да спаси един човешки живот. Прозвуча плашещо простичко. Единственото, което можах да измънкам, беше, че ме е срам от страха ми от спринцовки и....въобще не бях в ситуация в която можех да кажа: "Аз на твоите години правех чудеса!". Какви ти чудеса.... Гледах дъщеря ми с нямо възхищение и никога несекваща изненада от това, че не се сбъднаха проклятията на майка ми, която при всяко мое чудесо, ми пожелаваше да ми се падне дете, което да прилича на мен. Слава на Исус, Йехова, Мохамед и останалите, че това не се случи!
Какво се подарява на дете готово да дарява кръвта си за да спасява човешки животи? Дете, изчело целия Шекспир, знаещо наизуст части от него, четящо в момента "Престъпление и наказание", слушащо класическа музика, РАЗПОЗНАВАЩО коя симфония коя е, и медитиращо след като си научи уроците? Какво се подарява за осемнадесетгодишнината на дете, което е сериозно загрижено за бъдещето на земята на която живеем и унищожаваме?
Дъщеря ми се връща от училище разочарована, че тъй като вените й са твърде тънки, не са искали да вземат кръв от нея. Телефонът звъни. Обажда се приятелят й Л., който е първа година студент по кинорежисура в Санта Барбара. Разговорът е на тема момичето с което той е спал няколко пъти миналия месец. Девойката искала от него да се оженят за да й помогне да получи американски паспорт, което той отказал да направи. Връзката им била абсолютно случайна и неангажираща. В момента момичето е в болница в кома, с нефункциониращ мозък след свръхдоза хероин. Родителите й смятат да прекъснат изкуственото поддържане на живота й. Л. е потресен, защото се оказва, че тя е родена в Америка, и винаги е била американска гражданка. Никой никога няма да разбере защо го е излъгала. Може би просто е искала да се омъжи за него.
Дъщеря ми ще стане на 18 години и е гражданка на Земята за която толкова страда, че ние, хората, погубваме. Ако можех, бих я качила на совалката и изпратила на околоземна обиколка. Или бих я изпратила на пътешествие из джунглите на Амазонка, пампасите на Патагония, ледовете на Арктика, реките на Сибир, степите на Монголия. Бих.... Но тъй като това е невъзможно, ще сърфирам интернет докато намеря сайта на който се продават звезди. Бившата звезда У4733ХХХТЭ вече ще си има име. Ще се казва "Радина". И това ще бъде оповестено на всички жители на Земята, както и на извънземните ни братя. И когато на Радина й е тъжно, че животът на нашата планета е в опасност, тя ще може да погледне нагоре към нощното небе и ще види една едва забележима светлинка. Така тя винаги ще знае, че има още безкрайно много светове и един от тях носи нейното име. Може би това ще й помогне да се почувства по-добре. Може би това ще й помогне да повярва, че колкото и да се мъчим, ние никога няма да можем да унишожим Живота.

част 1: Аз - Работещо момиче

Проблемът "Живее ми се някъде другаде, не тъм, където живея", не идва само от зодията ми, която е Близнаци. Този проблем започна осезателно да ме измъчва от момента в който разбрах, че винаги ще има "другаде". Първите симптоми се появиха когато бях на петнадесет години, след завръщането ми в България от Париж, където живях три години с родителите си. В Париж постоянно мечтаех да се върна в България. Връщането ми създаде проблеми, които се оказаха непреодолими за следващите тринадесет години прекарани в Родината, през които мечтаех да замина за Америка. Най-накрая в 1990 година, се озовах в the land of opportunity.

Be careful what you wish for, because you might get it.

Или внимавай какво пожелаваш, защото може и да го получиш.

И така, в края на '90-та стоях в средата на един празен супер от чиито рафтове лъхаше нещо много по-неизмеримо зловещо от студа. Имах чувството, че бях погълната от някакво сиво пространство, където за части от секундата мускулите ми щяха да атрофират, кожата ми да се сбръчка, очите, мозъкът, кръвта ми да изсъхнат и, като във филм на ужасите, изведнъж щях да се срутя, превръщайки се в купчинка прах, която мъртвешкият бриз от щандовете щеше да разпръсне. Нямаше да има никакво значение дали някога бях съществувала.

Стърчах тъпо, като парализирана. И досега си спомням с абсолютна яснота чувството на ужасна самота. Тогава другият Близнак ме ощипа и бодро ми кресна в ухото: "Време е!". Американците казват: "Cut the losses and run", т.е. отстрани загубите и изчезвай. Така и направих. Напуснах Острова на "Добронамереността" наречен София, и избрах да съм Аз, а не това, което ми налагат да бъда. Реших, че малката ми дъщеря ще бъде по-добре да расте в Света на Усмивките.... На пръв поглед не исках много....

Следващите 11 години се развиха по следния начин. Заминах без Радина, защото нямаше да й дадат виза. Взех нещата в мои ръце. В преносен и буквален смисъл, доколкото ми позволяваха обстоятелствата. А те не позволяваха кой знае колко. Чистех къщи, гледах деца, измислях си нова биография, фокусирана върху търговските ми таланти, които в София се изразяваха в това, когато ми омръзне да нося някоя дреха, да я продам на по-висока цена от тази, която съм платила. Зачеркнах си CV-то с двата си документални филма и кинообразованието и установих, че да се лъже добре, е качество. Не познавах никого, нямах приятели, нямах пари. Всичко, което притежавах, беше проблемът как да оцелея. Бях във Вирджиния, където имаше само поля, гори, адвокати и военни, и имах чувството, че живея на село и съм се пенсионирала. Не във финансов смисъл обаче.

Облечена в най-елегантните си дрехи, излъгах, че съм работила в "Шанел" в Париж. Много се дивиха и възхищаваха и ме взеха на работа в "Ермес". Направих им вестник, дадоха ми бюджет да снимам кратки образователни филми за корпорацията и президентът на "Ермес" изпращаше похвални писма до мен с копия до всичките им бутици в Америка. Усмихвах се суперчаровно, разказвах новата си биография и плачех за дъщеря си. Това даде резултат. Високопоставен служител на ЦРУ, приятел на тогавашния американски посланик в София, написа писмо до него и Радина получи виза без да се задават никакви въпроси. В свободното си време за допълнителни пари надписвах пликове и помагах при подреждането на изложби в галерията на "Ермес". Работех много и непрекъснато, защото бях бедна, не бях свикнала да съм такава, не бях научена да губя и дъщеря ми трябваше да яде.

Бях кошмарно сама. Прибирах се в апартамента в чийто хол нямаше нищо освен лампа и телевизор. С Радина седяхме на земята - бях прекалено горда да взема употребявани мебели - и я учех на неща на които осемгодишни деца не бива да бъдат учени. Учех я как да не се разпаднем като личности давайки си взаимно сила. Тя ме гледаше с големите си черни очи и мълчеше, а на мен ми идваше да се гръмна. Това беше само върхът на айсберга. След това ревях от ужаса на невъзможността да си тръгна, както и от ужаса от възможността да остана превръщайки се в гротеска на самата себе си. Улица "Раковски" беше адски далече.

Напуснах "Ермес" и работата ми по един филмов проект ме заведе в Лос Анджелис. Филмът не стана, но пък се преместих в Града на Ангелите. Имаше един малък проблем. Трябваше да си търся работа, а нямах разрешително. Направих сделка с Господ да ме пусне само веднъж, заради детето, и фалшифицирах едни документи. Работих почти шест години за "Диор" обличайки хора като Кортни Лав, Мадона, Никол Кидман и т.н. и т.н. Ревюта, колекции и яко бачкане. С Радина пораснахме заедно, обичащи все повече и повече Лос Анджелис. Пишех стихове, разкази, пиеси. Всичко беше част от играта, която си бях наложила. А игри не се играят със самочувствието на губещ.

Лос Анджелис е суперучилище. Освен това, което си знаех от България и Франция, тук осезателно разбрах, че хората имат различни цветове на кожата, което води до различни мисли. Мирисът на пари, известност и съвършени усмивки, индуциран със стимуланти от всякакво естество, полъхва приятно отвсякъде, разнасян от океанския вятър. Всичко лесно се превръща в upper, също така лесно става downer. Реалното е нереално. И обратното. Всичко е материал за сценарий, всичко може да бъде кино, всичко може да бъде продадено. Ако знаеш как.

Интересно ми е. По принцип животът ме възбужда. Наслаждавам се на всичко, което предизвиква късо съединение и ме кара да се чувствам силно будна. Пътуванията ми до България са необходимост на сърцето ми към която се отнасям с уважение. В България доброто веднага се забелязва на фона на всичко останало. Окуражавам усмивките и любезността по улиците, магазините и ресторантите. Те трябва да бъдат окуражавани. Двете с дъщеря ми се кефим по клубовете, кефим се и на бабите и родителите. В България е по-топло отколкото в Лос Анджелис. Затова пиша и на български, въпреки, че повече от една трета от съзнателния ми живот е минал в чужбина. Младите в София са готини и визуално адекватни. Стои въпросът готови ли са да работят за да усъвършенстват себе си, държавата, света.

Аз продължавам да работя. Върху себе си, със себе си, с други, за други, за по-добра карма. По-добрата карма е важно нещо. Пишат ми се книги, пиеси, неща. Правят ми се филми, готвят ми се вкусни яденета, искам да се грижа за любимите хора, пият ми се студени мартинита с големи, зелени маслини, говори ми се за ВСИЧКО.

Всичко има значение. Трябва да се работи. Добрата енергия създава добра енергия. Разбирането, че всичко е важно, е важно. Надявам се на световна хуманност. Прави ми се любов със света, не ми се мастурбира в краката на божествата му. Живее ми се в Шанхай, Париж, София, Лос Анджелис.... Редът е без значение. Както и дали това е практически възможно. Ерата на Водолея е. Време за промяна. С широко отворени очи around the world.

Love and Peace.